Все по-често се срещам със служители, които се чувстват експлоатирани. Експлоатация- само ед. 1. Използване, употреба за задоволяване на определени нужди или за извършване на полезна работа. Експлоатация на съоръжения. Експлоатация на горите. Експлоатация на природни богатства. Влизам в експлоатация. Пускам в експлоатация. 2. Разг. Използване на чужд труд за лична облага. Това си е чиста експлоатация!                 За съжаление тази дума се употребява предимно във български фирми. Служителите там работят извънредно, поставят им се невъзможни срокове за изпълнение и трудът им остава невъзнаграден. Работата ми е свързана с изследване на мотивацията в различни компании и ежедневно се срещам с много млади и образовани  хора. Задавам въпроси и получавам отговори, анализирам и правя изводи. „Служителите във фирма Х не са достатъчно мотивирани. Те смятат, че не получават адекватно заплащане за труда си. И тъй като са неудовлетворени от работната си заплата, тя се превръща в най-важното условие, при кандидатстване.” Този извод правя доста често в български фирми. В представителствата на чужди фирми не е така. Там служителите са по-скоро доволни от заплащане то си и са мотивирани да работят.                 Какво трябва да се случи, за да бъде един служител в българска фирма доволен и мотивиран? Кога хората ще спрат да се чувстват експлоатирани?                 Напоследък работя предимно с ИТ компании- български и чужди и имам възможност да направя сравнение. Ако работиш в този бранш без значение какъв по националност е шефа ти, почти навсякъде ще ти се наложи да работиш извънредно, ще си притиснат от крайни срокове, ще ти се налага да се „бориш” с невъзможни за изпълнение искания на клиенти. Разликата е, че в една чужда компания ще вземаш средно между два и три пъти по-голяма заплата в сравнение със една българска фирма. Не искам да бъда разбрана погрешно и да излезе, че обвинявам работодателите в експлоатация на хора. Нормално е когато наемаш един служител да очакваш от него да си върши работата. Но не можеш да очакваш, че ако му даваш заплата колкото да не умре от глад, той ще вложи всички усилия в работата си. В държавите с по-добре развита икономика отдавна (още преди 60-70 години) са стигнали до простичкия извод, че ако искаш един човек да работи за теб качествено, ти като работодател трябва да му осигуриш условия той да мисли само и едиствено за работата си. В това число освен адекватно заплащане, влизат и условия на труд, добра комуникация със ръководството, поносими отношения с колегите. Но да се върнем на ИТ бранша. Тук положението е доста по-розово в сравнение с редица други сфери на икономиката. ИТ спецалисти в България се търсят. Ако сте още сте второкурсник в Техничския Университет напр., имате голям шанс да бъдете взет на стаж в някой от българските разработчици на софтуер. Водят на 4-часов работен ден и ще ви плащат по 110 лв месечно, но пък не  ви правят проблеми, когато се налага да отсъствате от работа за да идете на лекции. По време на тези стажове ви обучават и получавате доста практически знания. Когато завършвате ви предлагат договор на пълен работен ден и заплата от цели 700- 800лв. Това разбира се е стартова заплата, която ви обещават да увеличат в най-скоро време.  И понеже вие сте свикнали с работата и с колегите, а и не сте много наясно как вървят заплатите в бранша, се съгласява. Вече сте служител на фирма Х. Вписвате се бързо в обстановката и вече работите на пънла пара, доволни са от вас (веднъж шефа ви е казал в коридора, че „се справяте”). Вярно, забравиха  да ви дадат премия за Коледа, но пък ви поканиха на фирмения тийм билдинг, на който всички се напиха и едно момче от съседната стая почти се удави в басейна на хотела, но какво от това, нали се социализирате.  Един ден срещате на улицата  готината колежка, с която седяхте на един чин на упражненията по програмиране, и която  не се справяше особено добре. Тя и сега не разбира много от програмиране, но е имала късмета да попадне в някоя чужда компания и взема два пъти по- голяма заплата от вас. Съдбата ви е ударила шамар... Но тъй като все още си харесвате колегите, а и сте си намерили квартира близо до работата, си затваряте очите. Завършвате големия и много важен за фирмата проект, заради който последните два месеца сте прекарвали на работа по 12 часа дневно. Очаквате бонус за положения труд. Обаче фирмата е в криза и пари за бонуси няма... Съдбата ви удря втори шамар... Хазяйката ви „изненадва” с новината, че поради факта, че ви е сменила кранчетата в банята, ще ви увеличи наема... Трети шамар... Пък и гаджето напоследък все мрънка, че във вашата стая е тясно и не харесва съквартирантите, които живеят в хола. Трябва ви нова квартира, а със вашата заплата не можете да си позволите да се преместите. Решавате, че въпреки готините колеги, ще си търсите нова работа, само че този път ще е за много пари, няма да се продавате за жълти стотинки.  Канят ви на интервю в най-прекрасната американска фирма, за която можете да мечтаете(поне така ви я описва шефа ѝ). Обещават ви поне 2000 лв стартова заплата, гъвкаво работно време,  възможност за развитие, интересни проекти и млад колектив.  Приемате, нали за това напуснахте старата работа.  Понеделник е, първия ви работен ден на мечтаната работа. Излизате от вкъщи в 07.30 часа с идеята да сте на работа в 08.30часа. Но понеже точно пред вас започва изграждането на нова метростанция, се налага да заобиколите вашия и съседния квартал. Махвате с ръка и се успокоявате с мисълта, че след четири години ще стигате до офиса за 10 минути. Два часа след като сте излязли от вкъщи вече сте пред офиса. Малко по-късно е от колкото се надявахте, но нали шефа ви е казал, че има гъвкаво работно време... Влизате. Цари гробна тишина, всички вече са по местата си и усилено работят. Усмихвате се сконфузено и казвате „Добър ден”. Отговарят ви с няколко гневни погледа, с които се опитват да ви кажат, че сте нарушили свещената тишина в офиса. Спомняте си, че на интервюто шефа ви няколко пъти подчерта, че американците много държат на тишината в офиса. Тогава не разбрахте точно какво има предвид. Сядате на супер модерния, ергономичен стол, който са ви дали. Момчето, което ще се погрижи да ви въведе в работата вече ви виси на главата и ви обяснява как да се логнете и къде да намерите задачите си за днес.  Колегата ви тихичко ви разяснява нещата, когато получавате и-мейл: Развалете „седянката”, пречите на останалите!”. Колегата тихичко се измъква и започва дави пише на скайп. Идва време за обяд. Всички излизат на групички. Понеже не познавате никой друг, освен онова момче, решавате да се самопоканите в неговата компания. Обядът минава добре, запознали сте се с още трима колеги. Идва време за първата ви оперативка. Води я човекът, който ви интервюира. Точка първа от дневния ред е въвеждането на магнитни карти за следене на работното време, защото американците не са сигурни, дали служителите не хитруват и не прекарват по седем часа и половина на работа, вместо по осем. Съобщат ви, че фирмата е закупила маса за тенис, която е монтирана в мазето и всеки може да я ползва. След оперативката решавате да се възползвате от новата придобивка. Слизате в мазето да играете. Половин час по-късно, връщайки се на работното си място, установявате, че някой доброжелател ви е „издал” на шефа, че не само закъснявате за работа, а и имате наглостта да играете тенис на маса цял половин час. Три месеца по-късно... Вече познавате почти всичките си колеги. Вярно, не знаете кой точно е Гошко и кой Тошко, но поне знаете от кой отдел са. Пак работите по 12 часа на денонощие, но поне парите си заслужават.  Една година по-късно... Искате повишение на заплатата и по-висока длъжност. Обясняват ви, че сте много ценен кадър и заплатата могат да ви увеличат, но по-висока длъжност няма как дави дадат. Все пак, в офиса в България има само служители, шефовете са в САЩ. Чувствате се като черноработник точно както и в предишната работа, но с по-висока заплата. Не знаете дали си харесвате колегите, все още не познавате всички.                  Горе описаната история е събирателна от съдбите на доста от хората, с които комуникирам ежедневно. Това е форма на „изтичане на мозъци”. По една или друга причина младите хора са разочаровани от условията, които им предоставят българските  работодателите и търся нещо по-добро в представителствата на чужди компании у нас. Българските ИТ специалисти са добри и съвестни работници и за това доста западноевропейски компании предпочитат да ги наемат. Хем сме добри, хем сме евтини. Освен, че осигуряват работни места, държавата не печели нищо друго от тези предвтавителства. Защото интелектуалния труд, които сме положили не може да бъде измерен и върху печелбата от него не могат да бъдат платени данъци, тъй като се продава навън.                 Работейки в чуждестранна ИТ фирма, на човек трябва да е наясно, че това му отнема възможността за развитие. Каква кариера можете да направите като всички шефове са някъде на запад и не можете да ги прескочите? А желанието за развитие и нуждата от признание са сред основните човешки стремежи. В българските фирми въпросът не стои така. Тъй като цялата структура на предприятието е концентрирана на едно място и йерархията е ясна, ако работиш добре и си достатъчно настоятелен можеш да си издействаш повишение.                 Налага се да бъде направен избор: голяма заплата и липса на всякаква възможност за развитие в чужда фирма или ниска заплата и възможност за развитие в българска такава.                 Истината е, че този избор може дабъде избегнат, ако ръководителите на българските ИТ компании решат да работят по въпроса. Не е необходимо чак толкова много за бъдат служителите им мотивирани. Нормални заплати, добри условия на труд, признаване на личните способности и възможност за развитие- това са няколко условия за доволни служители.                 Мотивираните служители от своя страна, ще донесат само изгода на работодателя си, защото те са концентрирани върху работата си, по-креативни са, работят добре в екип. По-високата мотивация би намалила текучеството на персонал.  Излиза много по-евтино на работодателите да увеличат заплатата на даден служител, вместо да му търсят заместник. В България, обаче, по- честата практика е да те пуснат да си ходиш, вместо да се опитват да те здържат. Обучението на един нов служител и вработването му отнема от три до шест  месеца, според изследвания в Западна Европа. В този период на въпросния служител се плаща без той да генерира какъвто и да е приход за фирмата. Ако е необходимо, той или тя да премине и през допълнително обучение, работодателя трябва да поеме и този разход. И накрая, остава възможността новонетия не се впише в колектива и не успее да се социализира, съответно да не може да работи в екип с останалите. Колкото и да е добър подбора на персонал, фирмата рискува със всеки нов служител. И всяка грешка струва скъпо.                 Чакам с нетърпение момента, в който така популярните на запад модел за управение на хора и различните начини за мотивация на персонала, ще са факт и у нас. Те не струват скъпо, когато са отнесени към ползите, които ще донесат на фирмата. Не са и невъзможни за приложение. Може би, това което трябва да се случи, за да настъпи промяна, е работодателите да осъзнаят, че мотивирания персонал е много по-ценен и че ако те правят нещо за служителите си служителите ще им отговорят подобаващо.                                     Ивелина Йорданова Управител, Мотивирам Бг ЕООД